моментен оптимизъм :)

какво се опитваме да постигнем като изливаме в думи собствените си трагедии? да се докоснем до другите? и те да усетят болката ни? или да им покажем, че има и други, които се чувстват както те - загубили пътя си? Нима сме такива егоисти? Които гледат как да прехвърлят товара, които носят и да обременят другиго с него? Или да отчаем още повече този, които има нужда от спасителен лъч светлина? Защо емоциите ни винаги се въртят около безизходността, апатията, инертността стаена в самите нас? Нима само това можем да дадем от себе си? И доколко биваме запомнени след това, което сме изрекли? Повтаряме ли повтаряме едни и същи тъжни думи, че дори вече ги бълнуваме насън... И привикнал вече с тях, всеки се чувства по братски с другия, когато го чуе да ги изрича, защото всичко му е до болка познато. Не се ли уморихме да продължаваме да дълбаем надолу, да губим, да бъдем жертви, било то посечени от съдбата,от някой приятел,от отминала покрай нас любов,от собственото си самолюбие? Толкова ли е оскъдна надеждата в нас, че ни е свидно да дадем малко и на другите, на точно тези, които уж утешаваме? Защо отказваме да бъдем пътеводни звезди, ярко запалени свещи в мрака или просто усмихнати, ведри хора? Това ще увери останалите, че щастието не е просто легенда. И те ще носят думите ни, ще се връщат към тях, когато са слаби и ще имат силна опора, която ще им вдъхне сили да продължат. И ще успеят. Защото ще знаят, че това, към което се стремят е достижимо. И никой няма да може да ги убеди в обратното.

от мен

Днес открих, че съм прекалено силна.
И мисля, че е време да тръгваш.
Защото не ми отива да страдам.

от Стефан Стефанов

===

Дадох ти каквото имам.
Какво да ти дам сега?
Сега нямам нищо.
Не мога да ти дам нищото.
Трябва сама да го намериш.


===


Когато любовта започне да боли,
тя става на поезия.
Когато искриците в очите
превърнат се в сълзи,
очите виждат вече.
Когато невъзможно е
да уловиш мига,
а сянката ти вечно те преследва
и затвор е свободата,
ще се взривиш
на хиляди частички,
ще видиш вечността
и ще пребъдеш -
когато любовта започне да боли.


===


МОЛИТВА

Събуждам се.
Отварям очи и виждам твоето тяло до мен.
Поемам си дъх и усещам
Как твоят дъх изпълва моята стая.
Чувствам твоята ръка, която в съня
Е прегърнала моето тяло.
Докосвам косите, които, подобно на пламък,
Огряват твоето спящо лице.
Усмихвам се и благодаря,
Че съм се събудил.


===


Олтар

Най-скъпи неща
на никой бог не принасям във жертва,
но безбожник ли ставам така?

Безсърдечен ли ставам,
когато спра да крада от чужди сърца?

Нямам скъпи неща
и нямам сърце - някой отдавна ги взе
(или аз бях, който ги даде?)

Нямам какво друго да дам
освен празнотата,
която да пълниш с доброто,

Което е в теб.


===


Раздалечени и раздалечаващи

Жестоки сме в разделите си -
събираме се,
за да се разделим след миг.
Преди да се прегърнем
се застрелваме с хиляда думи.
Ако си кажем сбогом
очакваме
едно "Здравей" на следващия ден.

Любов един от друг изискваме,
макар да знаем,
че се дава само тя.
И в нежеланието да изгубим,
заключили сме
сърцата си, за обич болни.

Не си отивам аз,
или пък идваш ти -
в един и същ водовъртеж
се давим,
но защо не си подаваме ръка?
Нима като уплашени удавници
ще удушим спасителя си,
за да можем да живеем?
Ще бъдем ли
и ще ни има ли
един без друг, раздалечени
и раздалечаващи
или ще трябва да убием любовта
във сляпа вяра,
че след това ще я познаем …


===


Пътят обратно
не те прави по-цял,
отколкото беше преди,
когато от теб се отчупи
поредното малко парче.
Краят пред теб,
към който неспирно вървиш
ти отнема по къс от безкрая
и побягваш напред -
в надпревара със времето,
за да настигнеш онзи човек,
който винаги искаш да си...
А краят
все така е пред теб
и отчупва поредно парче...

Просто се спри!


===


Да изгориш, щом трябва,
но да светиш...
Във пламъка да търсиш
светлината
и да не виждаш
огъня във теб -
съдба случайна
или орис жалка...

И все си сам сред толкоз други...


===


Духът ти,
Ако не е странствал във търсене на дом,
Ти дом не ще да имаш някога в света.
Духът си,
Ако си не следвал в странствата му блудни,
Не ще си никога пристигал у дома.

Ако не си се губил,
Няма да откриваш.
Ако не си умирал всеки миг,
Животът няма да се ражда в теб.


===


Когато си с хубав човек,
Давай му винаги всичко
За да не дойде денят,
Когато, той вече заминал,
Ще съжаляваш за всичко,
Което си можел да случиш със него.


===


Повярвайте

Познанието скрито е в съмнението,
зная,
но да повярвате -
това ви призовавам.

Ще се раждате,
когато ви убиват.


==

Може...

Може и да не съм любовта на живота ти, но никога няма да ме забравиш. Защото съм дива и истинска, и непокорна, и привличам. Надничам хлапашки в очите ти и успявам да се докосна до душата ти. Мога да те откъсна от реалния живот и да те накарам изцяло да се потопиш в моя измислен свят.А дори и да не успея да те задържа, в мислите си ти винаги ще се връщаш при мен. Дори и против волята си - съвсем неволно и непринудено.