моментен оптимизъм :)

какво се опитваме да постигнем като изливаме в думи собствените си трагедии? да се докоснем до другите? и те да усетят болката ни? или да им покажем, че има и други, които се чувстват както те - загубили пътя си? Нима сме такива егоисти? Които гледат как да прехвърлят товара, които носят и да обременят другиго с него? Или да отчаем още повече този, които има нужда от спасителен лъч светлина? Защо емоциите ни винаги се въртят около безизходността, апатията, инертността стаена в самите нас? Нима само това можем да дадем от себе си? И доколко биваме запомнени след това, което сме изрекли? Повтаряме ли повтаряме едни и същи тъжни думи, че дори вече ги бълнуваме насън... И привикнал вече с тях, всеки се чувства по братски с другия, когато го чуе да ги изрича, защото всичко му е до болка познато. Не се ли уморихме да продължаваме да дълбаем надолу, да губим, да бъдем жертви, било то посечени от съдбата,от някой приятел,от отминала покрай нас любов,от собственото си самолюбие? Толкова ли е оскъдна надеждата в нас, че ни е свидно да дадем малко и на другите, на точно тези, които уж утешаваме? Защо отказваме да бъдем пътеводни звезди, ярко запалени свещи в мрака или просто усмихнати, ведри хора? Това ще увери останалите, че щастието не е просто легенда. И те ще носят думите ни, ще се връщат към тях, когато са слаби и ще имат силна опора, която ще им вдъхне сили да продължат. И ще успеят. Защото ще знаят, че това, към което се стремят е достижимо. И никой няма да може да ги убеди в обратното.