Моята автобиография след 10 години

"Моята автобиография след 10 години" или казано по друг начин - "Как виждам живота си след 10 години", от сегашната си позиция на 17годишно момиче мога да отговоря на този въпрос единствено позовавайки се на мечтите, желанията и представите ми за идеално бъдеще. Толкова е лесно просто да изброя какво бих искала да ми се случи, но уви - не става така. Докато кройм планове за това как след време ще изглежда живота ни, не осъзнаваме, че точно в този момент изграждаме основите на най-важното - бъдещето си. И всеки човек си мисли, че 'от утре' ще стане по-отговорен, по-стриктен, а всъщност по този начин си налага един стереотип на вечно отлагане на задълженията си във времето. Но такива сме хората - живеем за момента, пък и в това няма нищо лошо. Никой не може да гарантира, че след 10 години ще си добре - ще си жив, затова всеки се опитва пълноценно и докрай да изживее всеки миг, всяко едно приключение, да усети и най-трудно доловимия повей на щастието. Но да - всеки има цели, които преследва, върхове, които иска да превземе, за да се докаже не само пред себе си, а и пред заобикалящия го свят. И когато постигнем това, към което така силно сме се сремяли, се появява нова празнота - нови желания, които очакват да бъдат превърнати в реалност - това е прогресът и начинът да се развива всеки един от нас в социален и духовен план. Макар, че днешно време хората са различни - доста променени. Те не мечтаят както едно време - не и с тази спонтанност, импулсивност, копнеж; нещата, които ги правят щастливи са други. Сега материалното е на преден план и е по-важно да бъдеш много добре осигурен,потъпкал всичко морално в себе си, без истински приятели и хора, на които можеш да разчиташ, отколкото да не разполагаш с толкова много средства. А това изискване поставя прегради - ограничава пътищата, които чакат да бъдат изминати, но никой не се престрашава да тръгне по тях, защото след това може да се окаже безработен или непреуспял. А аз не желая биография изпълнена с престижни думи - не те са най-важното. Пък и защо изобщо все искаме огромни замъци и строим стъклени кули? За да се оглеждаме в идеално лъснатите прозорци и да се наслаждаваме на блясъка им? Нима това ни доставя чак такова удоволствие?! Възхищавам се на хората, които рискуват, чиито амбиции не са да покоряват света, а просто да го очароват и да се занимават с това, което желаят - без страх, че може да сгрешат в избора си.
Не мога да очертая автобиографията ми след 10 години с точни рамки, затова ще кажа, че просто се надявам човека, в който се превърна да е личност, а не копие на наложения от обществото ни модел на 'пълноценен човек'.