Среднощни вдъхновения

Бях в центъра на огромната дворцова зала. Навън беше вече тъмно. Прокрадващата се лунна светлина се отразяваше в мраморния под и разкъсваше паяжината на полумрака. Доближих се до прозореца и надникнах навън. Спокойствието на нощта се бе възцарило. Обгръщащите двореца поля наистина ми се виждаха безкрайни.И то от онова безкрайно, което не просто го споменаваш, за да придадеш някакво величие на обекта, а истинското - на което все гониш края, но никога не го достигаш. Зеленото приплъзваше погледа ми по себе си - леко и плавно. Харесваше ми. Постепенно започваш да се вглеждаш в него. Сякаш търсиш нещо. Нещо или някой. Нито едно стъкче не се подаваше от гладката трева. Нито една човешка стъпка не личеше да бе оставяла отпечатък по повърхността й. Изведнъж те изпълва чувството, че си се сблъскал със самото съвършенство. Чувстваш се нищожен. Но това зелено... влудява те. Толкова е... натрапчиво. Сякаш ти се присмива. В глава ти нахлува истеричен пронизващ смях... Приклекнах и притиснах главата си с ръце. Но не можех да спра да следя с поглед ивиците от безкрая. Знаех, че трябва, но не можех - бях слаба. Изведнъж се сепнах, стоях вече с часове чакайки някого... но не можех да си спомня кой. А коя съм аз всъщност? Какво правех тук? Продължавах да се взирам в полята, сякаш те щяха да ми дадат отговор. Опрях ръцете си в прозореца, хипнотизирана от желанието... желанието да намеря себе си.